Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Общи сведения Автори Алманах
"Проза"

Алманах
"Поезия"

Алманах
"Хумор и сатира"
Алманах
"Детски истории"
   
Лични данни  
Васил Венински
Е-майл: vveninski@abv.bg
Facebook: https://www.facebook.com/vasil.veninski
Литературна страница: http://veninski.blog.bg/
   
Творческа биография|Библиография:  
 

Как се казвам? И  приятелите, и душманите ми викат Васил. Васил Венински. Странна фамилия, нали? Прав си. И аз така си мислех доскоро. Не, не, тук се лъжеш. Няма  нищо общо с ония кръвоносни съдове. От къде идва тогава? Ще ти кажа, но не ме прекъсвай начесто, че съм на години и току виж съм се отплеснал... 

Било е някъде около 1750 година. Тежко, деребейско време. Освен теглото - немотия, болести и какви ли не още други патила. Затуй и моят прадядо Димитър се разболява и си отива млад и зелен – ненавършил трийсет. Слава Богу, че сколасал да остави две семенца – Иван и Мария. И млада вдовица на име Невена, която всички люде в селото галено наричали Вена. Красавица била тя, но му останала вярна до сетния си час. И сам-самичка отгледала и задомила децата. Курназ булка! Тогавашният османски адет казвал, че подир смъртта на млад мъж неговата невеста става глава на ханèто (букв. дом, къща - облагателна единица в империята). Затуй взели да пишат в тефтерите рожбите ѝ ей тъй - Иван Венин, Мария Венина. Демек децата на Вена.

И тъй - като идвали все нови и нови семенца - на 15 януари 1878-а в моето Павелско дошло Освобождението – трийсет и четири години по-рано от другите родопски села и паланки отвъд Рожен. Тогаз към името ни родните власти притурили едно „ски”, та станало Венински.

Когато съм се пръкнал на тоя свят, баща ми отишъл в „родилния дом“ (каменна къщица на 2км. от нас), взел ме на ръце и макар и опиянен от раждането на първо чедо, трезво казал: „Дано стане челяк!” Сетне свалил дебелото си палто, увил ме грижливо и като хванал коня с мама отгоре, тръгнал през еднометровия сняг към къщи. Като стана дума за коня, та се сетих какъв рев му ударих пет години по-късно, когато ни го взеха насила в ТКЗС-то... Очите ми изтекоха и после когато го видях да умира в общата конюшня. Стар и никому ненужен... Тая случка толкоз ме трогна, че когато станах на години, хванах калема.

Какво написах досега ли? Почти нищо. Най-първо се хванах да пиша за училището, чийто корени открих чак в 1832-а. Почти пет години тичах из архиви и библиотеки, изчетох тонове училищна документация, разпитах стотици стари люде, преведох не една и две османо-турски бумаги и тапии, като едновременно чатках и на машината. И стана тъй, че „Павелското училище – светилището от Средните Родопи“(2002) – една обемиста краеведческа работа, излезе от печат за юбилея му. Колко чини – не знам, но експертите от Националния музей на Образованието, я сложиха зад витрините си.

Додето писах книгата, събрах камара авелзамански историйки, случили се през Турско, затуй - ща не ща - взех да ги разказвам. Тъй излязоха „Деребейски времена”(2007) и „Въгленчета от безкрая”(2011) и „Разровена жарава”(2015) – трите части от пенталогията за робството в Родопите. Ако е рекъл Господ, догодина ще излезе четвъртата част... 

С ортаци пък спретнахме антологията „От Рупчос до Рожен”(2006), сборниците „Скъпоценни камъчета”(2009) и „Ветрилото на дъгата”(2010), седемте излезли досега тома алманаси „Нова българска литература, проза”(2009–2015), както и прощъпланка на техния  събрат „Нова българска литература, хумор и сатира“(2015).

Когато през 2012-а видях името си в енциклопедията „Бележити българи на съвременна България”, ми идеше да викна от радост. Но си замълчах. И за какво ми трябваше да викам? Днес всеки вика... 

За 24 май 2014 г. Общинският съвет на град Чепеларе ме удостои с „Почетен…“. Не, не, грешиш! Едва ли един селянин с дълбоки и здрави корени като моите, може да стане някога гражданин… Беше „Почетен знак на Община Чепеларе“.

Няколко дни по-рано, в края на творческата ми вечер по повод Европейската нощ на литературата, читателите запяха спонтанно „Многая  лета“. Не бях подготвен, признавам си, не можах да се сдържа…

Имам ли други награди? Намират се, но все още не съм получил най-голямата. Дай Боже да я получа! Коя е тя ли? Искам ми се някой ден да чуя отгоре: „Голям белелия беше, но стана челяк!”

 

Авторски книги:

1.Павелското училище – светилището от Средните Родопи  (2002), Пловдив, „Полиграф-комерс“,  

                                                                                                          324 с. , няма ISBN, (краведческо изследване)

2.Деребейски времена  (2007), Пловдив, „Автопринт“, ISBN: - 978-954-91569-7-3, разкази

3.Въгленчета от безкрая (2011), Смолян,“ЗЕА-ПРИНТ“ ООД , ISBN: - 978-954-9358-50-6, разкази

4.Разровена жарава (2015).Смолян, ,“ЗЕА-ПРИНТ“ ООД , ISBN: - 978-619-196-012-5,разкази

 

Съавторски книги: 

1.От Рупчос до Рожен(2006), Чепеларе, ISBN – 10: 954-9948-61-7; SBIN – 13: 978-954-9948-61-5

                                                        (антология)

2.Скъпоценни камъчета (2009), София, Булвест 2000 и ИК Анубис, (стихове, разкази, есета)

                                                              ISBN: 978-954-18-0703-3; ISBN: 978-954-426-828-2

3.Ветрилото на дъгата  (2010), София, ИК Анубис и Булвест 2000, ISBN: 978-954-18-0775-0  

 

4.Алманах Нова българска литература, проза (2009) - ISBN: 978-954-9375-71-8

5.Алманах Нова българска литература, проза (2010) - ISBN: 978-954-9375-91-6

6.Алманах Нова българска литература, проза (2011) - ISBN: 9789549375916

7.Алманах Нова българска литература, проза (2012) - ISBN: 978-619-154-026-6

8.Алманах Нова българска литература, проза (2013) - ISBN: 978-619-154-077-8

9.Алманах Нова българска литература, проза (2014) - ISBN: 978-619-154-121-8

10.Алманах Нова българска литература, проза (2015) - ISBN: 2367-7953

11.Алманах Нова българска литература, хумор и сатира (2015) - ISBN: 978-619-154-137-9